Кризата на Запада: Прави ли са Примаков, Путин и Си?

Доналд Тръмп спира действието на Закона за санкциите срещу Русия – закон, който самият той беше одобрил съвсем наскоро. Към властта в Германия напира партия, която настоява за прекратяване на помощта за Украйна и за възстановяване на газопровода „Северен поток“. Правителството на Естония – държава, която е близо до фронтовата линия – иска отмяна на санкциите срещу руска държавна компания, която подпомага агресията срещу Украйна. Човек не може да не се запита: съществува ли все още „колективният Запад“ (термин, който Кремъл използва за Запада – бел. ред.) или се е разпаднал?

Прави ли бяха Примаков, Путин и Си?

Всеки опит за отговор на този въпрос води до друг: какво представлява настоящият управленски мандат на Тръмп? Просто злощастен епизод в американската история по отношение на канадците, европейците, японците и другите съюзници, или знак за дългосрочна тенденция към самоизолация на САЩ и отказ от ролята им на „лидер на свободния свят“ и на „глобалния Запад“?

Москва и Пекин вече дадоха своя отговор: „глобалният Запад“ повече не съществува. Навлязохме в епоха на така наречената „многополюсност", предсказана отдавна от Евгений Примаков и Китайската комунистическа партия, в която всеки се грижи само за себе си.

В действителност тази „многополюсност“ винаги е била антизападна концепция. Нейната основна цел е да постави демокрациите и диктатурите на равна нога и да осигури защита за последните. Аргументът е, че всяка държава има легитимни национални интереси и сфери на влияние – реалност, която трябва да се приеме, вместо да се „клати лодката“ с приказки за човешките права. По тази логика излиза, че Китай с неговите концентрационни лагери за уйгури, или Русия, която отравя противниците на режима, с нищо не са по-лоши от Германия, Обединеното кралство или Съединените щати. А на всичкото отгоре произвеждат по-бързо електромобили и добиват повече нефт и газ.

Политиката на сегашния обитател на Белия дом е хаотична и лишена от всякакъв интерес към някакви концепции. Но той фактически може да се счита за привърженик на тази „многополюсност“. Тръмп уважава силата, безразлично му е с кого си има работа – със съюзници-демократи или с диктатури. Той мери политиката най-вече с икономически и парични критерии. Егоцентричен е и очевидно завижда на световната слава на Володимир Зеленски. А колко мирни жители от Киев или Одеса загиват всяка нощ изобщо не го интересува.

"След Тръмп всяка администрация ще бъде по-добра"

Ситуацията обаче се променя. Въпреки либерализацията на добива на нефт и газ и превръщането на Съединените щати в енергийна суперсила, рейтингите на Тръмп достигнаха рекордно ниско ниво. Обещанията да се ограничи китайската икономическа експанзия и да се решат миграционните проблеми не са изпълнени. Украйна се ползва с подкрепата на мнозинството американци, независимо от партийните им симпатии, а Демократическата партия има всички шансове да „спечели“ Камарата на представителите, а вероятно и Сената.

Нещо повече - държавният секретар Марко Рубио очевидно започва да води собствена политика. Той се вижда като кандидат на президентските избори през 2028 г. и вече демонстрира основната си разлика спрямо „шефа“ – способността да мисли концептуално. Речта на Рубио в Атина за „възраждането на Запада“ на някои се хареса, на други се стори „реакционна“, а на трети – „пренебрегваща съюзниците в Азия“. Но фактът, че държавният секретар не се притеснява да бъде „политик-философ“, вече вдъхва надежда на фона на цинизма, злопаметността и откровената некомпетентност на сегашната администрация.

„След Тръмп всяка администрация ще бъде по-добра и ще се опита да възстанови разрушеното от него“, ми каза наскоро един американски приятел, бивш служител на Държавния департамент, а сега един от неофициалните координатори на помощта за Украйна. „Нашият ядрен чадър няма да изчезне, както и НАТО. Съществуването на Алианса е наш ключов национален интерес“. Той вярва в способността на Америка „да се преоткрие“. Така е било и в миналото. Но според него това не означава, че всичко отново ще бъде като по времето на Обама или Буш-младши. Европейците, канадците, австралийците и японците ще трябва да разберат, че и те носят отговорност за съдбата на „свободния свят“.

НАТО няма да умре

Като човек, който живее на 30 километра от границата с Беларус - държава, която днес по същество е протекторат на Руската федерация, напълно разбирам за какво говори приятелят ми. Усещането за опасност, идваща от изток, се завръща всяка сутрин - с известие на смартфона за заплаха от дронове, за поредния осуетен атентат срещу известен емигрант или за опит на въоръжени хора в камуфлажни дрехи без отличителни знаци да проникнат през границата със съседна Латвия.

В балтийските държави, Полша и Финландия, граничещи с Русия, вече е узряло разбирането, че свободата струва скъпо, но тази цена си заслужава да бъде платена. Финландия създаде може би най-добрата система от гранични укрепления в Европа, Полша строи атомна електроцентрала и изгражда армия, която ще е третата по големина в НАТО след американската и турската, а Литва възстановява наборната служба и подобрява отбраната си срещу дронове.

Същите тези държави започват активно да развиват връзки с Тайван, Япония и Филипините – страни, които се противопоставят на икономическия, политическия и военния натиск на главния покровител на Русия – комунистическата диктатура в Пекин. Във Вилнюс и Тайпе, Манила и Хелзинки разбират: свободата да избираш своя начин на живот, да сменяш правителства, да обсъждаш и решаваш проблеми – това е нещо, за което си струва да се бориш.

Това разбиране постепенно се настанява и в Западна Европа - макар и по-бавно, отколкото бихме искали, макар че Путин и Си Дзинпин дават на Лондон, Берлин и Париж множество поводи да бързат. Възраждането на глобалния Запад ще бъде преди всичко дело на онези страни, които са близо до хронтовата линия. Те първи ще подадат ръка на новата американска администрация. А другите могат да се присъединят малко по-късно. Важното е да се присъединят.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Източник: www.dw.com